Апартаментът на Gong Ah Ra

Определението за апартамента - жената си живее гъзарски ;д

клик
клик
клик
клик
клик
клик
клик
клик
клик
клик
клик
клик
клик
клик

Поредната януарска вечер, която На Ън щеше да прекара на улицата - без подслон, топлина и храна.
В такива моменти част от нея съжаляваше за бягството, защото да си сам, без нищо, да се бориш за оцеляването си и да не знаеш дали ще преживееш следващата седмица, не попадаше в списъка с атракции.
Но от друга страна, така бе по-добре. Далеч от незаинтересованата й майка, от бащата, който бе белязал завинаги живота й с юмруци и ритници... далеч от източника на болката.
За нещастие, нямаше значение дори и да отиде на Северния полюс, защото макар изворът на всички проблеми да го нямаше, последствията си останаха, бавно разяждайки На Ън.
Благодарение на болезнените преживявания и породената от това депресия, момичето чезнеше.
Неколкократно се бе опитвала да изплува на повърхността на бурния океан от тъга, но силните вълни се разбиваха в нея, изцеждайки цялата й сила.
Единственото, което можеше да направи, бе да броди безцелно по улиците на Сеул с парещата болка във вените си, черната дамска чанта в ръка и поглед, забит в земята, твърде уморен, за да вижда каквото и да е.
И тази вечер не беше по-различно - На Ън отново скиташе по, едва осветените от уличните лампи, улици.
Снегът хрупаше под ботите й, а леденият вятър забиваше зъбките си в голите длани на момичето, карайки пръстите й да се вкочанят.
Бавно, но сигурно започваше да губи усещането в краката си благодарение на вледеняващата вечер, която чакаше да вземе новата си жертва. Нищо чудно този път На Ън да е късметлийката.
Брюнетката прие евентуалната си съдба с отворени обятия. Не губеше нищо, защото нямаше нищо - само изтърканите дънки, сивия суитчър, ботите и празната черна чанта. Сега това бе животът й, затова На Ън нямаше нищо против тази вечер да е краят му.
Погълната от тези мисли, момичето се озова в някаква непозната за нея част на Сеул. Намираше се пред заледеното стълбище, водещо до жилищна сграда.
Не искаше да поглежда нагоре, защото самата мисъл да се докосне до нещо вече непознато като "дом", я плашеше. Връщаше лентата назад, изпращайки момичето в нещастното си минало.
С дълбока въздишка, На Ън се настани на първата стълба, обгръщайки коленете си с ръце в жалък опит да се стопли.
Изведнъж сънят плъзна в съзнанието й, шепнейки приспивни песни.
На Ън беше уморена - уморена от скитането, глада, болката, която я изцеждаше. Искаше просто да затвори очи, да се отпусне и да забрави за всичко.
Не знаеше дали виновникът за това бе студът и дали не го правеше, за да примами поредната бездомна душа в долината на смъртта. Единственото, което знаеше, бе, че е уморена и искаше всичко да свърши.
След миг облегна глава на парапета и затвори очи, приветствайки неясното бъдеще.

- Добра работа, Ара-ши! Е, стига толкова за днес. Утре ще продължим с останалата част от фотосесията - отдръпна се от камерата един от многото фотографи.
- Благодаря. - Гонг се усмихна и стана от стола, на който беше седнала.
Изтегна се. Гърбът й изпука. С бавна и флегматична походка тръгна към гримьорната. Седна на столчето пред голямото огледало и премахна грима от лицето си. Загледа се в лицето, което се отразяваше пред нея. Изглеждаше уморено. Разтърка слепоочията си и въздъхна. Прозя се. Още малко, устата й щеше да се разчекне.
Стана от стола, взе дрехите си и влезе в пробната. Съблече дрехите, с които снимаше и си облече дънките, пуловера и си обу ботушите. Закопча си късото кожухче, наметна чантата и потегли към апартамента си.
Показа пропуска на мутрите, които охраняваха S.M. Те я пуснаха, не пропускайки възможността да й огледат задника.
- Злато ли видяхте в задника ми? - стрелна ги със злобна нотка в гласа, моделът.
- Аъ.. Съжаляваме, г-це Гонг. - Поклониха се те. Определено се бяха постреснали от тона й.
Ара извади слушалките и телефона от чантата си. Включи слушалките към белия АйФон и си пусна Lady GaGa - Poker Face. Може да живееше от 2 години в Сеул, но нищо не можеше да я накара да започне да слуша k-pop. Караше си на американски поп и толкова.
- Can't read my, can't read my. No he can't read my poker face (She's got to love nobody).Can't read my, can't read my. No he can't read my poker face (She's got to love nobody). - Заприпява заедно с кака си Стефка.
Поредната януарска вечер, която щеше да прекара сама в големия си апартамент. Нямаше с кого да си говори, с кого да се смее, с кого да гледа филми.. Имаше единствено Су Кий, но тя не беше в Сеул, а и много рядко им се отдаваше възможност да се забавляват заедно. Трябваше възможно най-скоро да си намери съквартирантка, иначе щеше да пукне от самота. Такъв голям апартамент, а обитаван само от един човек. Апартаментите като нейния, бяха предназначени за семейства, големи семейства, а тя беше сама. Семейството, от което го купи доста се беше учудило, че момиче го е купило, но така се беше случило. А и цената беше доста добра.
Смениха се няколко песни на ГаГа, Бритни Спиърс, Бруно Марс и Лил Уейн докато стигна до улицата, на която се намираше сградата, в която живееше. Снегът валеше на големи парцали и трупаше безмилостно всичко около себе си. В сградите от двете й страни светеха домовете на семейства, които вечеряха. За миг се спря и отправи погледа си към един светещ прозорец. Изпита носталгия по семейството си, макар че донякъде сама си го беше направила. Въздъхна и продължи до кооперацията. Тъкмо да стъпи с левия си ботуш с ток 10 сантиметра. Добре, че се спря навреме, защото щеше да нарани нещо. Или по-точно някого. Беше човешко същество.
- Хей - Ара заразмахва ръка през лицето на съществото от женски пол, но то не даде признак на живот. Реши да повиши тон. - Ехооо, мъртва ли си?
Моделът на S.M я бутна с пръст. Най-сетне момичето вдигна главата си. Олеле, цялата беше синя от студ.
- Ставай! Това не е обществен дом! - помогна й да се изправи и отключи входната врата. - Ще те заведа у дома. Определено имаш нужда от това да се стоплиш и да хапнеш нещо.
Изведнъж неразговорливата Гонг Ара, започна да изтрелва изречение след изречение, кое от кое по-безмислено от предишното.

"Бягай!" - тази натрапчива мисъл се блъскаше в стените на съзнанието на На Ън, кънтейки в ушите й.
Беше я страх - за първи път някой се опитваше да й помогне, предлагаше й малко топлина.
"О, каква благородна и милосърдна постъпка!" това биха си помослили повечето хора за делото на непознатата. Но не и На Ън.
Тя знаеше, че няма такова нещо като "милосърдие" - не и при индивидите, които вървяха по земята.
Истината беше, че хората бяха жестоки - погълнати от собствената си особа, те се бяха затворили в егоистична черупка, напълно нехаещи за останалите.
Но защо би трябвало да се интересуват? Имаха си всичко нужно, животът им бе приказка. Защо да се замислят за хилядите хора, които нямаха нищо? Които просто чакаха вледеняващият полъх на смъртта да прекрати мъките им и да им даде покой?
Но, разбира се, личното щастие и материалните облаги заличаваха моралните и чисточовешки ценности, превръщайки ги в бледнеещи драсканици на листа Живот.
Именно затова На Ън не можеше да укроти полудялото си от притеснение сърце. Чувстваше се като малко уплашено зайче, намерено от горския ловец.
Какво щеше да прави това момиче с нея? Щеше ли да се възползва? Да я убие?
Не, това беше прекалено. Не би направила такова нещо, нали?
Това бе просто малкият останал здрав разум у брюнетката, който бавно изчезваше.
На Ън предпазливо следваше непознатата с тромави и уморени стъпки, които се опитваше да овладее, но нямаше сили да върви в права линия. Защо ли? Защото силата идва от храната и здравословния сън - неща, които момичето вече не притежаваше.
Щом влязоха в апартамента на девойката, На Ън замръзна на място - изглеждаше огромен и снобски.
Вечер, алкохол, ритници, болка, юмруци, още болка, чутовният вик на хищника, страдалното скимтене на плячката...
Невидимо въже се уви около врата на На Ън, задушавайки я. Още по-силна вълна на болката я заливаше, оставяйки треперещото й тяло под повърхността на океана от спомени.
Не! Трябваше да бъде силна и да изплува отново, да се върне в реалността. Сега не бе времето да бъде преследвана от миналото си. Това не бе онзи апартамент.
Момичето вдигна насълзените си очи и започна да блуждае с поглед, разучавайки отделни частици от обзавеждането. Струваше й се невероятно толкова млад човек като непознатата да живее сама в такъв обширен апартамент. Е, На Ън не бе 100% сигурна, че бяха само двете в апартамента, но все пак не се чуваха стъпки, нямаше никакви признаци на живот.
Някак в мъгла двете вече бяха в стаята, която приличаше на всекидневна. Разбира се, бе впечатляваща както всяко едно нещо в този апартамент. Но най й хареса топлината, която приятно се разливаше по вледенената кожа на момичето, карайки мускулите й бавно да се отпускат.
На Ън понечи да отвори уста и да благодари за гостоприемството, но колкото и да напрягаше гласните си струни, от устните й не излизаше нищо. Нито звук, нито дори стон. Сякаш гласът й се бе изпарил някъде в гърлото и отказваше да бъде намерен. Най-вероятно бе заради прекалено дългото време, прекарано в мълчание, както и липсата на каквато и да е сила. Цяло чудо бе, че още беше жива.
Пръстите на На Ън се плъзнаха по ципа на черната голяма чанта, която бе неин верен спътник в това изпитание, и след секунди ровичкане, извади една малка розова тетрадка и химикал, които се бяха скрили в един от джобовете.
С треперещи ръце задраска по листа, извезвайки с криви и доста грозни букви "Благодаря".
След това откъсна листа от тетрадката и навеждайки глава, подаде писанието си.

-Попееее!!-викнаха Тао и Чен.-Попее хайде с нас...ще ходим в един китайски бар!Ще е пълно с сънароднички!-предложиха те докато се хилеха като идиоти срешо Лицето на групата
-Амм предпочитам да си ходя.Нямам никакво желание да..абе не искам!-говореше ЛуХан докато прибираше нещата си в раницата след като си събра партакешите тръгна заедно с Крис.
-Охх изморих се!-говореше той докато вътртеше главата си наляво-надясно.
-Остаряваш!-подкачи го Луканката ( xDDDD ) Крис се засмя и уж ядосано го удари по рамото.
Днеска наистина много танцуваха...направо се скапаха.Освен това разучаваха една нова песен.Всички наистина много се стараха.Всички продължаваха упорито да следват мечтите си.
Двамата приятели вървяха бавно по коридора.Мълчаха.
-Как вървят нещата с Нана?-попита ЛуХан.
У Фан му хвърли един предпазлив поглед на момчето.
-Ами...добре!
Лицето на групата кимна еднократно разбирайки че няма работа в лични живот на приятеля си.
-Ни хао боис!-поздрави ги един мъж.
Момчетата се поклоних и се спогледаха и с погелед се питаха "Кой по-дяволите е тоя?!"
-Аз съм фотограф..-отговори той сякаш беше прочел мислите им.-познавате ли госпожица Гонг Ара?
-Да.-потвърди Луканката.
-Ами тя си забрави флашката в гримьорната...-продължи непознатия и им я подаде.-Ще имате ли възможност да й я върнете?
-Ами..да мисля че да.-говореше ЛуХан и пое предмета.-Лека вечер!
-Приятна вечер!-каза последно фотографът и ги подмина.
У Фан и лицето на Ексо М постояха замръзнали на местата си.
-Кой пък беше тоя?-попита изненадано Крис и тръгна към асансьорите.
младото момче вдигна рамене,прибра флашката в джоба си и настигна приятеля си.
-Да те закарам?-попита лидерът на EXO-m.
-Няма да откажа..-усмихна се лекичко ЛуХан и заобиколи колата.Настани се на мястото до шофьорското.-Знаеш ли къде живее Ара-ши?-Крис поклати отрицателно глава.По-малкото момче за замисли за миг после издиктува адреса на моделката.
....
-Благодаря!Ще се видим утре!-каза ЛуХан и затвори вратата.У Фан форсира двигателя и потегли надолу по улицата.
Лицето на групата се гледа.Погледа му попадна на огромната модерна кулперация пред него.
Качи се по стълбите и влезе във входа.Скоро вече беше пред вратата на Ара.Звънна и зачака.

Ара взе внимателно листа от треперещата ръка на момичето.
- Хей, няма защо. Аз съм Гонг А Ра. - Моделът подаде ръката си. - А ти как се казваш?
Момичето надраска в тетрадката името си, скъса листа и й го подаде. Сон На Ън. Името й звучеше толкова познато. Е, като изключим фамилията де. Името на майка й беше На Ън.
- Майка ми се казваше като теб, но фамилията й беше Юн - Гонг се усмихна. В този момент от вратата се разнесе мелодия. Брюнетката се намръщи и отиде в антрето. Погледна шпионката.
"- Този пък какво търси тук?! Ще трябва да се държа мило, иначе Джи Хо ще ме взриви. Мамка му, защо от всички възможни, точно той ни е мениджър?" - помисли си раздразнено и отключи. Отдръпна се от вратата и с жестикулиране, направи знак на певеца да влезе. Повдигна въпросително едната си вежда и скръсти ръце пред налетите си гърди.
- За какво му е на някого от певците да идва в дома ми? - зададе въпроса си директно. Мъжът си отвори устата, за да отговори, но Гонг не му позволи. Щракна с пръсти. - После ще обясняваш. Влизай.
Двамата с ЛуХан отидоха в хола. На Ън все още седеше на мекия диван и май беше задрямала. Ара обмисляше да й предложи да живее с нея. И двете бяха самотни души, и двете имаха нужда от компания.
- Прави компания на На Ън-ши докато аз се преоблека и отида до супермаркета, за да купя някои продукти за вечерята. Искаш ли да вечеряш с нас? - мило държание, мило държание. Чак й се доповръща! От всички възможни, точно този индивид ли намериха да изпратят? Тази мъжка кукла, която не можеше да гледа. Толкова й беше противен в някои случаи.
Моделът на S.M се скри в спалнята си, оставяйки новата си съквартирантка и EXO-то в хола. Младата жена се преоблече, изкара портмонето и телефона си от снежно бялата си чанта и се огледа в огледалото. Това уморено лице... вече не можеше да се гледа. Да, беше красива, но това беше нещо временно. Беше чувала другите модели да си шушукат, че Гонг А Ра има отвратителен характер. И бяха прави! Беше красива отвън, но грозна отвътре. Ето това беше причината все още да си нямаше приятел.
- Излизам! - провикна се госпожицата, отвори вратата и излезе, като заключи старателно. Надяваше се да не направят някоя глупост. А и можеше да разчита на Лу Хан.... или тя така си мислеше.

На Ън седеше на удобния диван, неспособна да мръдне. Мускулите й отказваха да се подчинят, напълно подвластни на шока.
Бебешкото лице, големите и магнетични очи, които те поглъщаха, сладкото чипо носле, пухкавите розови устни, перфектните извивки на челюстта...
Макар да беше с около метър по-висок и над 10 години по-голям, На Ън не можеше да сбърка Рухан - единственият й приятел; този, който бе успял да прегърне уплашеното малко момиченце преди време и да излекува първите белези.
За нещастие, с течение на времето, побоищата ставаха все по-жестоки и болезнени - дотолкова, че момичето не искаше да се подава навън, нито да се среща с хора от страх, че ще забележат огромните синини. А това включваше и Рухан - искаше толкова силно да му сподели. Искаше да изплаче всичко, което тровеше сърцето й, искаше да успокои огъня на болката и кошмарите, който бавно я изгаряше и изпепеляваше душата й. Де да можеше да каже на Рухан - той щеше да я прегърне, да вземе горчилката и да я пропъди надалеч. Щеше да потуши пламъците и да облее момичето с любов и разбиране.
Но това не можеше да стане - не можеше да му каже, че баща й продължава да я бие, че става все по-лошо. Никой не бе способен да спре онова обезумяло чудовище, развилняващо се под въздействието на алкохола.
Но сега това нямаше значение - миналото си беше минало, дълбоко заровено и бавно чезнещо.
Важното бе, че Рухан сега бе тук, близо до нея и несъзнателно раздаваше от топлото си сърце.
- Р-р-р-рухан... - с пресипнал, слаб глас отрони На Ън, вдигнала глава, за да се полюбува на стария си приятел.
Дали щеше да я познае? Изпитото и болнаво лице, сивия опърпан суитчър и изтърканите дънки, както и все още леко посинелите от студа устни успешно скриваха естествената красота на момичето, превръщайки я в поредната бездомна.
Без да мисли особено, На Ън скочи от дивана и отчаяно се впусна в прегръдките на Рухан, обвивайки морно ръце около него. Вкопчила се в него като удавник за сламка, тя отказваше да го пусне, не и този път.
Неусетно сълзите започнаха да се стичат една след друга сякаш се състезаваха коя ще падне по-бързо. Отново в прегръдките му, както преди. Чувстваше се толкова защитена и обичана, както преди.

Госпожицата отвори вратата.Направи знак на ЛуХан да влезе
-За какво му е на някого от певците да идва в дома ми?-попита тя след като скръсти ръце пред гърдите си.Ексото отвори уста да обясни,но тя щракна с пръсти и го подкани да влиза каза му че после ще се обяснява.Мъжът само вдигна рамене и последва Ара в хола.На диванъг лежеше някакво момиче.
„Да не би да има сестра?...”-помисли си Луканката докато гледаше заспалото момиче
- Прави компания на На Ън-ши докато аз се преоблека и отида до супермаркета, за да купя някои продукти за вечерята. Искаш ли да вечеряш с нас?-каза му моделката и излезе от стаята.
„На Ън...?На Ън..!!Боже?!”-изненадано си помисли ЛуХан докато гледаше нея.Да това беше тя!!Момиченцето което всеки път идваше наранено.Съседчето което беше непрестанно тероризирано от онзи боклук наречен баща.Онова свито и измъчено детенце което рядко идваше да играе с децата от квартала.С ЛуХан бяха приятели..Тя разчиташе на него.Тоя й помагаше..
Лицето на групата наклони глава настрани и отвори уста от изненада.
-На Ън...?-пошушна тихичко.
Изведнъж тя отвори очите си погледа й както винаги измъчен веднага попадна на изтукания ЛуХан
Тя произнесе името на приятеля си тихо и с дрезгав глас.Ексото все още стоеше като замръзнал...даже беше забравил да мига.В следващи миг На Ън се завтече в прегръдката му.Обви слабичките си ръце около него и зарови лице в гърдите му.
-На Ън...-проговори за пръв път момчето и бавно прегърна приятелката си.
Стояха така сигурно цяла вечност.Момичето все още хълцаше и отказваше да се отлепи от него.
ЛуХан се размъра малко.Тя вдигна лице към него.Беше станало по-красива от преди..въпреки бялото болнаво лице...въпреки маликите синини...и кръговете под очите.
Мъжът обхвана внимателно лицето й.В момента мозъкът на момчето беше тотално зацепил...не знаеше какво да каже...
На Ън отново се вкопчи в него.Той започна внимателно да разтрива гърбът й.
-На Ън...-повтаряше само.
Най-накрая след този емоционален момент двамата приятели седнаха на дивана.ЛуХан все още държеше слабата й ръчичка докато тя бършеше сълзите си с другата.Загледан в бялата длан Ексото забеляза не изчезващите синини които помнеше от по-малък.Изведнъж ЛуХан внимателно вдигна ръкава на широкия суитчър.Гледката която се разкри беше ужасяваща...синини...белези..рани.
Във внезапен изблик на ярост.Момчето бързо дръпна ръкава на суитчърът...разкри се рамото на На Ън...там още повее белези.
ЛуХан бавно вдигна ужасения си погледа към момичето.
-На Ън...какво ти се е случило?!-едвам отрони.

На Ън бе приковала погледа си върху лицето на Рухан сякаш там се мъчеше да намери отговора на неговия въпрос.
Истината беше, че не знаеше какво да каже - дали да го излъже или да му разкаже цялата история.
Кое щеше да е по-добре? Да махне отвеяно с ръка, преструвайки се, че всичко е наред, че е било просто инцидент и да успокои момчето с усмивка? Или да му признае за кошмара, в който бе живяла 18 години? За непрестанните удари, които бе понесла дори и като тиийнейджър; за онзи път, в който баща й бе толкова пиян, че бе я изритал от леглото и влачейки я за косата, бе стигнал до всекидневната. За ритниците в корема, които бяха довели до разкъсвания по-късно; за грубите му и силни ръце, вкопчили се в крехките рамене на На Ън, запращайки я в другия край на стаята, където се намираше стъкления рафт с чаши.
Разбити парченца, примесени с кръв, ридания и болезнени писъци - това бе животът на На Ън.
О, да не забравяме и това, което тя самата си бе причинила - затворена в банята, едва крепяща се, бе извикала смъртта. Острието, плъзнало се по китките й, бликналата алена кръв, която ги обагряше само секунди по-късно в контраст с бледата й кожа; светът, който бавно се отмиваше от очите й, превръщайки се в черно петно, погълнало съзнанието й изцяло; двете й уморени очи, които бавно се затваряха, приветстващи вечния залез...
Трябваше да умре тогава - не биваше да я спасяват. Каквото и да се криеше в задгробния живот, със сигурност бе по-хубаво от случващото се на Земята.
С какво бе заслужила това наказание да живее, На Ън и досега не разбираше. Защо бе жива?
Та в момента дори нямаше покрив над главата си, скиташе се по студените улици като изгубено кученце, което чакаше да бъде намерено от своя стопанин. Само че На Ън не искаше същия стопанин - искаше да бъде намерена от добър и мил човек, който да излекува раните й и да я закриля - това бе нейната молитва всяка нощ преди да легне на ледения асфалт.
Дали пък днес желанието й се бе сбъднало? Ара, Рухан...
Рухан! Името закънтя като камбана в ушите на На Ън, карайки я да подскочи от мястото си сякаш ударена от ток.
Осъзна, че нараненото й рамо все още бе разголено, а Рухан стискаше материята ядосано, на път да я разкъса от гняв, затова побърза внимателно да премахне ръката на момчето и да покрие белезите от миналото.
- Ру... - въздъхна На Ън, нарочно игнорирайки предния му въпрос. Вместо това положи уморената си глава на рамото му, като не спираше да рисува успокояващи кръгове по дланта му с палеца си. - Мина доста време. Как... - изведнъж момичето се почувства загубена, сякаш бе излязла от тялото си. Думите отлетяха някъде надалеч, а тя не можеше да ги стигне. - Как вървят нещата при теб? - на един дъх попита На Ън, най-накрая намерила словото си.
Това ли ставаше, когато не си говорил с месеци - думите бързо се изтриват с невидима гумичка от съзнанието ти, а възстановяването им е непосилна задача. Това ли беше?

На Ън сконфузено трепна и бързо закри нараненото си, оголено рамо.
Погледа на ЛуХан все още гореше от яд.Не можеше да преглътне внезапния прилив на гняв.Отлично се досещаше какво ставаше с приятелката му.Все пак тя на времето ...когато бяха на 12-13 години тя беше дошла при него след един жесток бой.През сълзи беше разказал чест от случките й.Точно както сега ЛуХан се беше подпалил здраво и тогава На Ън го беше спряла да ходи при баща й.За годините си тогава Ексото беше доста хилав и слаб сега беше станал силен...благодарение на уроците по карате и таекуондото.
Това беше последния път когато видя На Ън.След този ден той я беше чакал...да дойде при останалите деца да отидат за сладолед..да поиграят но уви малката Нани-така я наричаше ЛуХан –не се появи повече.
Той често ходеше до тях и звънеше на вратата всеки път му отваряше онази сприхава и плашлива женица-майката на Нани.Тя бързо го гонеше по причина „На Ън не може да излезе...!”Тази постоянно повтаряща се лъжа винаги беше в главицата на ЛуХан.След множествените посещения на момчето женицата престана да му отваря.При мисълта че онова пияно животно бащата на На Ън ще му отвори Екото бърз се омиташе.
Лицето на групата усети как Нани постави главицата си на рамото му.Започна да рисува успокояващи кръгове с палеца си по дланта на му - Мина доста време. Как...-започна На Ън с глас сякаш всеки момент щеше да заплаче - Как вървят нещата при теб?-довърши тя щом си пое въздух.
ЛуХан погледна.Веднага се успокой и се опита да се усмихне.
-Ами..доста добре-несъзнателно стисна слабата й ръката.-Аз в момента пея във една група...EXO-m..Постигнах мечтата си която преследвах дълго време.В момента имам 5 братя на които мога да разчитам безрезервно!
Отговори ЛуХан и се загледа в пространството.В главата му започнаха да нахлуват спомени.Мисълта му отново отлитна до На Ън..искаше да разбере как е...какво е правила...как върви при нея живота..има ли мечта .Искаше да я попита толкова много неща...но и в същото време не искаше да й кара да се връща в черното си минало...не искаше да нанася нови рани на съзнанието й..Не искаше тя да се мъчи..точно тя не!Точно тогава...в този момент ЛуХан усети внезапен прилив на енергия..искаше да се погрижи за На Ън!Искаше да я накара да се усмихна...отново да се смее..да обича...и най-вече да живее както заслужава!Това стана новата цел на младото момче и то твърдо искаше да я постигне!

На Ън просто седеше, напълно погълната от звънливите и сладки думи, които излизаха от пухкавите устни на Рухан.
Бе постигнал толкова много за малко време - бе извървял дългия път към така желания от него връх; бе го покорил и сега се радваше на плодовете на труда си.
В съзнанието на На Ън изникна спомен от миналото, който я върна години назад, в стаята на малкия Рухан, която бе останала убежище за момичето и криеше сълзите й. Там двамата споделяха мечтите си, рисуваха светлото си бъдеще с невидима четка, надявайки се някой ден щрихите да бъдат оцветени и видими. Очевидно желанието на Рухан се бе сбъднало.
Имаше ли нещо по-хубаво от това? Според На Ън не. Щастие озари сърцето й, разбирайки как живееше приятелят й от детството - от малкото и хилаво момченце се бе превърнал в снажен и силен млад мъж.
Разбира се, в момента сигурно бе толкова зает, че надали му оставаше много време за почивка, но това вървеше към пакета с услуги на кариерата, която бе избрал. Най-вероятно постоянно препускаше напред-назад по задачи - като кпоп идол животът му преминаваше в непрестанен цикъл от тренировки-предавания-концерти и много малко сън. Дали се хранеше редовно? Дали си почиваше поне понякога? Беше ли здрав?
На Ън дискретно плъзна поглед по лицето на Рухан, изучавайки бебешкото му лице, което изглеждаше леко бледо.
Искаше да се грижи за него - да го храни с вкусна храна, да отнема напрежението от плещите му и да успокои сърцето му; искаше да го прибере у дома и да го сложи в мекото легло, оставяйки го да спи с дни, за да възстанови силите си. Уви, не можеше да направи нищо от това, защото нямаше дом, в който да го прибере; нямаше кухня, в която да го храни, нито легло, в което да го сложи. Нямаше нищо, освен разтуптяното си от вълнение и яд сърце.
- Не ти ли дават да ядеш? Разбирам, че сега си идол, но виж се... - намръщи се На Ън, вземайки лицето на Рухан в ръце, галейки страните му.
Макар тя самата да бе загубила цвета по бузите си, мисълта приятелят й да гладува като нея, но не защото няма пари, а защото не му позволяват, караше кръвта й да закипи.. Би дала и последните искрици живот, останали в тялото й, за да нахрани Рухан.
Искаше да му сготви нещо, но не можеше просто да отиде в кухнята на напълно непознат човек и да се разположи, нали?
- С удоволствие бих ти купила храна. Съжалявам, че не мога... - измънка На Ън, свеждайки засрамено глава.
Не беше яла с дни, силите бавно я напускаха, а единственото, което искаше, бе да нахрани Рухан. Толкова много ли искаше?

» Апартаментът на ЙонгГук
» Gong Ah Ra
» @mingkki21 a.k.a Gong Min Ji
» Gong Min Ji *maknae of 2NE1*