Son Na Eun

1. Име на героя: Сон На Ън
2. Възраст: 18
3. Зодия: Водолей
4. Местоживеене: Сеул

5. История:
В тази история няма щастлив край, грозното патенце не се превръща в красив лебед, спящата красавица не се събужда от вечния си сън, а Пепеляшка не намира своя принц. В тази история злото побеждава и праща доброто на заточение в бездната на забравата...
Всеки проблем има своето начало, своите корени. Дали това беше заради бащата на На Ън - лентяй, чиято ръка не потреперваше да удари собственото си дете; дали заради вечно заетата й майка, преструваща, че не забелязва нищо – нито огромните синини, нито кръвта, напояваща дрехите на дъщеря си; никой не знаеше.
Факт беше обаче, че малко по малко момичето се изолираше от околните – не искаше да ядоса и тях така, както явно ядосваше баща си(иначе защо би я бил?). Не искаше и другите да й се сърдят и да я нараняват. Беше си добре сама, където нямаше да бъде в тежест. Изолирането беше трудно – твърде уморително. Постепенно всичко наоколо се превърна в блед нюанс на сивото, загубвайки живота си. Вече нищо не бе интересно за На Ън, чието тяло се предаваше под напора на скуката и еднообразието. Единственото, което момичето искаше, беше да спи – да спи и да не се събужда. Нямаше за какво да живее, нищо не беше интересно както преди – дори мъничките листчета, грозно надраскани с груби идеи за романи, стояха непокътнати на бюрото.
Животът нямаше смисъл, така че нямаше ли да е по- добре да го прекрати? Баща й нямаше да се ядосва и да я бие, задължението на майка й да се тревожи за детето си щеше да изчезне, а На Ън щеше да се измъкне от онзи водовъртеж, който я унищожаваше.
Последното нещо, което момичето усети, бе как студеното острие преминава през бледата му кожа – болката, която мозъкът й регистрира, се превърна в най-голямото щастие за На Ън в последните години. Иронично, нали? След година, прекарана в носталгия и оплакване по погубеното щастие, да го почувстваш миг преди заплануваната си смърт.
За почуда на момичето, следващото, което то видя, не беше нито Рай нито Ад (макар че за последното може да се поспори). Пред замъгления й поглед танцуваха разни силуети, напомнящи на хора. Не след дълго до ушите й стигна раздразнения глас на майка й, която не спираше да я укорява и да повтаря, че е трябвало да сподели с нея за проблемите си, щели да намерят решение заедно. Странно, как изведнъж бе станала толкова загрижен родител.
Само след 2 дни, прекарани в болницата, тормозена от уж загрижените сестри, На Ън събра оскъдния си багаж, прибран в болничния гардероб и избяга от ужасния капан, в който бе затворена. С малкото пари, които носеше в себе си, момичето взе първия автобус от Пусан за Сеул.
Към момента На Ън е бездомна, броди из улиците на града, нямайки нищо, освен дрехите върху себе си и празната дамска чанта.

6. Характер: Какво да кажем за На Ън? Тя е като нежно цвете, потъпкано от жестоката реалност. Апатична към всичко, очите й шарят безизразно из живота, невиждайки нищо. Като по навик се изолира от околните, не допуска никого до себе си, като се е скрила добре зад дебела и сигурна стена. Обича да е сама, най-вече защото присъствието на хора я изнервя и напряга до нездравословни нива. В ума й не можеш да намериш нищо, освен постоянните крещящи мисли за самоубийство, викове на отчаяние и безнадеждност, на безпомощност и изтощение... на умора. Наистина момичето е просто уморено – уморено да не чувства друго освен болка и тъга. Липсва й радостта и щастието, които бавно се измиват от вълните на времето и депресията. В момента На Ън е развалина, придържана единствено от кости.
Но там някъде из руините, затиснато от тежката колона на настощето, лежи милото момиченце с лъчезарна усмивка, което иска просто да обича хората и да им носи щастие. Дали то ще успее да се изправи и да хване юздите, вкарвайки живота си в правия път?

7. Работа: Обикновен жител *който дори няма покрив над главата си Т.Т*

8. Облик:

Son Na Eun